Неизказани връзки: Насилствено разселените в Газа и домовете, за които копнеят
Дейр ел-Балах, Газа – Прозрение, което придобих през последните две десетилетия е, че травмата не е само преживяна, но е кодиран в нашите гени, предава се през поколения, оформяйки нашата колективна памет, идентичност и отношение.
Преди около 17 години получих първия си лаптоп като семеен подарък. С него дойде ръчен черен калъф за лаптоп, наред с други аксесоари.
Докато бях развълнуван от подаръка, поисках раница вместо калъфа, защото „е по-лесно за носене, в случай че трябва да избягам“.
Тогава не бях изпитвал изместване. Сега, докато седя в третия си приют в Дейр ел-Балах, повече от 10 месеца след като бях принуден да напусна дома си, ми просветва, че молбата ми може да е шепот от миналото, ехо от моите баба и дядо – изгонени от дома им в Йерусалим, за да направят път за създаването на държавата Израел през 1948 г. – достигайки през десетилетията.
Спасителни линии към далечен дом
Като палестинец, едно от нещата, които наследявате, е натрапчивият, всепроникващ страх да не загубите дома си без предизвестие.
Непрекъснато се опитвате да защитите своето минало, настояще и бъдеще, непрекъснато на ръба, винаги се подготвяте за възможността да се наложи да избягате всеки момент.
Това усещане за готовност е постоянно напомняне за миналото, което нашето поколение никога не е преживявало физически, но е преживяло генетично, морално и емоционално.
Това е заплахата от още една Накба, безкрайна бдителност срещу загубата на това, което държите.
С течение на времето този страх насърчава дълбоко чувство на привързаност към най-старите ви вещи, докато новите неща вдъхват нарастващо чувство на страх.
Вашите баба и дядо може да са закупили модерна вила в своето убежище, но все още не се чувстват „у дома“. Те остават с вечна носталгия по своето скромно старо място.
На 13 октомври се събудих около 3 сутринта от телефонно обаждане. Записано гласово съобщение от израелската окупационна армия, нареждащо на жителите на град Газа и северната част на Ивицата Газа незабавно да напуснат домовете си и да се отправят към южната част на Вади Газа, определяйки моя квартал като „опасна бойна зона“.
Без желание да напусна дома си, най-накрая се поддадох на натиска на семейството да се евакуирам, щом слънцето изгрее. Мислейки, че преместването ми ще продължи само няколко дни, грабнах само няколко основни неща, облякох раирана риза и черни панталони върху пижамата си и се отправих към това, което щеше да стане моят „първи подслон“.
Откакто се преместих във втория, а след това и в третия ми подслон, тези предмети се превърнаха в спасителни въжета, свързващи ме с дом, който вече не мога да достигна.
Районът, където се намира домът ми, сега е напълно изолиран, откъснат от Израел от мястото, където сега търся убежище.
Днес единственият път, когато не нося опърпаната раирана риза, която носех, докато бягах, е когато трябва да я изпера.
Месеци наред се вкопчих в тази единствена дреха, отказвайки да купя нещо ново. Беше изтъркана връзка с познатия ми живот, успокояваща реликва сред хаоса.
Но в крайна сметка трябваше да се изправя пред реалността – не можех да продължа безкрайно само с една риза.
Въпреки това все още се грижа щателно за единствената чанта, която успях да грабна, и продължавам да използвам същите обувки, същите очила, същата молитвена постелка и дрехи.
По време на осмия месец от преместването ми мислех, че съм загубил слънчевите си очила, чифт, който купих в град Газа преди няколко години.
Вървях по улицата, тихо плачейки, обещавайки си, че няма да купувам друг чифт от моя район на убежище. Чувствах загубата като част от моята идентичност, изплъзваща се, аромат на дом, избледняващ. Сърцето ме болеше физически.
В последния акт на надежда се обадих на семейството си в приюта, като ги помолих да потърсят слънчевите очила. „Да, открихме ги“, се почувства толкова монументално, колкото и новината, че ще ни бъде позволено да се върнем у дома.
С течение на времето тези прикачени файлове придобиват още по-странни измерения.
През последните девет месеца отказах да подстригвам косата си, както правех редовно вкъщи. Доскоро не бях обмислял защо.
Осъзнах, че не искам да подстригвам „домашната си коса“ и да оставя „космата за подслон“ да расте на нейно място.
Безценни жертви
В началото на своята опустошителна война срещу Газа, Израел обяви „пълна обсада“ на вече блокирания от 17 години анклав, блокирайки влизането на основни артикули, включително храна и вода.
Оттогава водата стана оскъдна и често недостъпна, което изостря кризата. Насочването на Израел към водоизточници в Ивицата, включително кладенци и инфраструктура, усложни ужасната ситуация.
До края на първия месец на изселването, където се приютих с около 70 души – две трети от които бяха жени и деца – започнахме да разбираме, че водната криза ще продължи месеци.
Бяхме с дни без чиста питейна вода и празнувахме камиона за разпределяне на вода, който минаваше покрай нашия приют на всеки четири или пет дни.
Във време, когато трябваше да разпределяме всяка капка вода и буквално да броим глътките, които изпивахме всеки ден, нямахме лукса да се къпем всеки ден или дори всяка седмица.
Това накара много жени в моя приют – и, както по-късно научих, в цялата ивица – да подстрижат собствената си коса и косата на децата си късо, за да не използват много вода при къпане или за да сведат до минимум риска от въшки когато е трябвало да ходят седмици наред, без да могат да го измият.
Размишлявайки върху дълбокото емоционално значение на собствената ми коса, мога само да си представя емоционалната тежест, която трябва да е нанесла на тези жени, които трябваше да скъсат една от последните си връзки със стария си нормален живот.
Да отрежат част от тяхната идентичност и да се изправят пред непознати отражения в огледалото – лица, които вече не приличат на това, което са били някога – трябва да е било дълбока и болезнена жертва, направена, за да се справи с една сурова реалност, която се чувства все по-чужда.
Не мога да кажа колко жени са прибягнали до това оттогава, но едно нещо знам със сигурност е, че когато най-накрая се върнем в домовете си в град Газа и северната Ивица Газа, в момента, в който стъпим обратно у дома, не жена в Газа ще запази дългата си коса.
Ние всички имаме неизречено обещание пред себе си, че щом се върнем, най-накрая ще подстрижем късо нашата „приютена коса“, позволявайки на нашата „домашна коса“ да расте отново, подхранвани от мира, за който копнеем.
