Неизказани връзки: Насилствено разселените в Газа и домовете, за които копнеят

Дейр ел-Балах, Газа – Прозрение, което получих през последните две десетилетия е, че контузията не е единствено претърпяна, само че е кодиран в нашите гени, предава се през генерации, оформяйки нашата групова памет, еднаквост и отношение.

Преди към 17 години получих първия си преносим компютър като фамилен подарък. С него пристигна ръчен черен калъф за преносим компютър, наред с други аксесоари.

Докато бях разчувствуван от подаръка, желаех раница вместо калъфа, тъй като „ е по-лесно за носене, ако би трябвало да избягам “.

Тогава не бях изпитвал изместване. Сега, до момента в който седнал съм в третия си подслон в Дейр ел-Балах, повече от 10 месеца откакто бях заставен да напусна дома си, ми просветва, че молбата ми може да е шепот от предишното, ехтене от моите баба и дядо – изгонени от вкъщи им в Йерусалим, с цел да създадат път за основаването на страната Израел през 1948 година – достигайки през десетилетията.

Спасителни линии към отдалечен дом

Като палестинец, едно от нещата, които наследявате, е натрапчивият, всепроникващ боязън да не загубите дома си без предупреждение.

Непрекъснато се пробвате да отбраните своето минало, настояще и бъдеще, непрестанно на ръба, постоянно се подготвяте за опцията да се наложи да избягате всеки миг.

Това чувство за подготвеност е непрекъснато увещание за предишното, което нашето потомство в никакъв случай не е преживявало физически, само че е претърпяло генетично, морално и прочувствено.

Това е опасността от още една Накба, безкрайна зоркост против загубата на това, което държите.

С течение на времето този боязън предизвиква надълбоко възприятие на обвързаност към най-старите ви движимости, до момента в който новите неща вдъхват възходящо възприятие на боязън.

Вашите баба и дядо може да са закупили съвременна вила в своето леговище, само че към момента не се усещат „ вкъщи “. Те остават с безконечна носталгия по своето непретенциозно остаряло място.

На 13 октомври се разсъниха към 3 сутринта от телефонно позвъняване. Записано гласово известие от израелската окупационна войска, нареждащо на жителите на град Газа и северната част на Ивицата Газа неотложно да изоставен домовете си и да се насочат към южната част на Вади Газа, определяйки моя квартал като „ рискова бойна зона “.

Без предпочитание да напусна дома си, най-сетне се поддадох на натиска на фамилията да се изтеглям, щом слънцето изгрее. Мислейки, че преместването ми ще продължи единствено няколко дни, сграбчих единствено няколко съществени неща, облякох раирана риза и черни панталони върху пижамата си и се насочих към това, което щеше да стане моят „ първи заслон “.

Откакто се реалокирах във втория, а по-късно и в третия ми заслон, тези предмети се трансфораха в избавителни въжета, свързващи ме с дом, който към този момент не мога да доближи.

Районът, където се намира домът ми, в този момент е изцяло изолиран, откъснат от Израел от мястото, където в този момент диря леговище.

Днес единственият път, когато не нося опърпаната раирана риза, която носех, до момента в който бягах, е когато би трябвало да я изпера.

Месеци наред се вкопчих в тази единствена дреха, отказвайки да купя нещо ново. Беше изтъркана връзка с познатия ми живот, успокояваща светиня измежду хаоса.

Но в последна сметка трябваше да се изправя пред действителността – не можех да продължа безпределно единствено с една риза.

Въпреки това към момента се грижа подробно за единствената чанта, която съумях да сграбчи, и не преставам да употребявам същите обувки, същите очила, същата молитвена постеля и облекла.

По време на осмия месец от преместването ми мислех, че съм изгубил слънчевите си очила, чифт, който купих в град Газа преди няколко години.

Вървях по улицата, безшумно плачейки, обещавайки си, че няма да закупувам различен чифт от моя регион на леговище. Чувствах загубата като част от моята еднаквост, изплъзваща се, мирис на дом, избледняващ. Сърцето ме болеше физически.

В последния акт на вяра се обадих на фамилията си в приюта, като ги помолих да потърсят слънчевите очила. „ Да, открихме ги “, се почувства толкоз монументално, колкото и новината, че ще ни бъде разрешено да се върнем вкъщи.

С течение на времето тези атачмънти получават още по-странни измерения.

През последните девет месеца отхвърлих да подстригвам косата си, както правех постоянно у дома. Доскоро не бях обмислял за какво.

Осъзнах, че не желая да подстригвам „ домашната си коса “ и да оставя „ космата за заслон “ да пораства на нейно място.

Безценни жертви

В началото на своята опустошителна война против Газа, Израел разгласи „ цялостна блокада “ на към този момент блокирания от 17 години анклав, блокирайки влизането на съществени продукти, в това число храна и вода.

Оттогава водата стана нищожна и постоянно недостъпна, което изостря рецесията. Насочването на Израел към водоизточници в Ивицата, в това число кладенци и инфраструктура, усложни ужасната обстановка.

До края на първия месец на изселването, където се приютих с към 70 души – две трети от които бяха дами и деца – започнахме да разбираме, че водната рецесия ще продължи месеци.

Бяхме с дни без чиста питейна вода и празнувахме камиона за разпределение на вода, който минаваше около нашия подслон на всеки четири или пет дни.

Във време, когато трябваше да разпределяме всяка капка вода и безусловно да броим глътките, които изпивахме всеки ден, нямахме лукса да се къпем всеки ден или даже всяка седмица.

Това накара доста дами в моя подслон – и, както по-късно научих, в цялата линия – да подстрижат личната си коса и косата на децата си късо, с цел да не употребяват доста вода при къпане или с цел да сведат до най-малко риска от въшки когато е трябвало да вървят седмици наред, без да могат да го измият.

Размишлявайки върху дълбокото прочувствено значение на личната ми коса, мога единствено да си показва прочувствената тежест, която би трябвало да е нанесла на тези дами, които трябваше да скъсат една от последните си връзки със остарелия си естествен живот.

Да отрежат част от тяхната еднаквост и да се изправят пред непознати отблясъци в огледалото – лица, които към този момент не наподобяват на това, което са били в миналото – би трябвало да е било дълбока и мъчителна жертва, направена, с цел да се оправи с една сурова действителност, която се усеща все по-чужда.

Не мога да кажа какъв брой дами са прибягнали до това от този момент, само че едно нещо знам сигурно е, че когато най-сетне се върнем в домовете си в град Газа и северната Ивица Газа, сега, в който стъпим назад вкъщи, не жена в Газа ще резервира дългата си коса.

Ние всички имаме неизречено заричане пред себе си, че щом се върнем, най-сетне ще подстрижем късо нашата „ приютена коса “, позволявайки на нашата „ домашна коса “ да пораства още веднъж, подхранвани от мира, за който копнеем.